ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ

Прага, 5. Април 1924 г.

След милите думи на г-н професор Хауфен[1], които бяха произнесени от ваше име, преди да си позволя да се сбогувам, нека да проведем тази вечер следните разглеждания.

От предишните разглеждания тук в Пражкото антропософско общество сигурно е станало ясно, как над развитието на човечеството се разпростира дейността на духа, или може би по-добре казано, на духовните същества и как самите човешки души проникнати с духовността, пренасят от епоха на епоха онова, което са си изработили в дадена епоха, но също и това, което в дадена епоха са насъбрали като вина в душата си. Всичко това ни кара да хвърлим дълбок поглед в живота на физически-душевно-духовния Космос и чрез това да разберем нашата човешка същност. Защото без при това да изпадаме във високомерие, трябва да си признаем, че духовният праизвор на Космоса е свързан с нашата собствена човешка природа и ние можем да разберем нашата собствена човешка натура, само когато проникнем духовно в Космоса. От Коледното събрание насам не би трябвало само административно да се управлява антропософията вътре в Антропософското общество, а самото управление трябва да бъде антропософия. И това трябва да се прояви също и в преоформянето на антропософската дейност. Аз не се поколебах в тези лекции да премина от екзотеричното повече към езотеричното и с разглеждането днес искам да допълня още нещо към казаното. Бих искал да добавя нещо, което може да илюстрира, как човешката душа се пренася от една епоха в друга. Каквото се случва общо взето, се случва също и в детайлите и когато ние разберем кармата на личности, които са познати на всички нас, можем да хвърлим светлина също и върху нашата собствена карма. Затова нека днес да продължим разглежданията на кармата, като навлезем още повече в конкретното.

В протичането на тези разглеждания аз споменах името на един мъж, който по един забележителен начин показва, как в една волева натура може да се прояви нещо визионерно. Аз споменах името на италианския борец за свобода Гарибалди, показах също и някои характерни негови черти. Всичко онова, което виждаме в този Гарибалди е волева изява. Каква невероятна воля е необходима, един младеж на своя отговорност често да прекосява с кораб Адриатическо море в едно опасно време през второто и в началото на третото десетилетие на деветнадесети век, неведнъж да бъде пленяван и чрез собствената си смелост и сила отново да се освобождава. Каква невероятна воля е залегнала в това, след като вижда, че за него няма поле на дейност в Европа, да замине за Южна Америка, за да стане там един от най-смелите хора, борещ се за свобода. Аз ви обърнах вниманието също и към това, как по отношение на неговата женитба той се изплъзва от обикновените земни отношения и когато отново се завръща в Европа, той става онзи, на когото настояща Италия дължи всичко.

Когато един ден ме попитаха: - Какви биха могли да са кармичните взаимовръзки при тази личност? - се появиха два въпроса. Защото разбирането на кармичните взаимовръзки не е нещо просто, а доста комплицирано. Аз вече казах, че понякога трябва да се започне с привидно дребните неща на живота, за да може от тези дреболии, които обаче коректно да са наблюдавани, да се премине към това, което пренася събитията от един земен живот в събитията на другия земен живот.

И така беше и при Гарибалди, особено обстоятелството, че по възгледи той беше републиканец, изцяло беше републиканец, но с цялата сила на волята си осъществи царуването на Виктор Емануел[2] в Италия. И когато се вземе под внимание само външната биография на Гарибалди, всъщност се вижда едно основно противоречие между това негово вътрешно убеждение и това, което той прави. От друга страна се вижда, как без да има същите убеждения той се чувства свързан с хора като Мацини и Кавур, които имаха съвсем друга мисловна насока. Прави впечатление, че Гарибалди е роден през 1807 година, по същото време и в област, близо до мястото на раждане на тези три личности - по-късният цар Виктор Емануел, държавникът Кавур[3] и философът Мацини[4]. Те са, така да се каже, родени в непосредствена близост един от друг. Тук човек бива изкушен да потърси каква връзка има в кармата на такива личности.

Другият въпрос, към който ни довежда подобно нещо, е по всяка вероятност един дълбоко значителен въпрос! Когато правим духовно-научни разглеждания, ние винаги трябва да посочваме, какво е станало с посветените, с инициираните, с хората от древните времена, които са имали широк поглед към света. Такъв въпрос може да се породи. Нали и тези мъдреци от древните времена също трябва да се прераждат, къде са те сега в по-новото време? И някой би могъл да попита: - Къде се намират и действат в по-късни времена великите личности от древните времена, които бяха посветени? - Те наистина са отново тук тези велики посветени, но вие трябва да помислите, мои мили приятели, как човекът, когато се появи в дадено време, е принуден да ползва тялото, което му дава една определена епоха. В древните времена телата бяха по-податливи, по-пластични, по-гъвкави за духа, а в земния живот ние имаме нужда от тялото, за да приложим, каквото сме възприели като земна дейност в земните условия, преди да слезем надолу в този земен живот. И точно при такъв загадъчен въпрос трябва да помислим - и с това изобщо не се произнася някаква критика, - как цялото възпитание на новото време вече от столетия е такова, че през нашия живот човешкият организъм не позволява да може да се прояви, каквото е живяло в посветения. Много неща трябва да останат дълбоко скрити под повърхността на битието. И затова някои посветени от древните времена се появяват като личности, при които с разбирането, което днес имаме, изобщо не можем да прозрем, че някога са били посветени, понеже те трябва да ползват тялото на епохата си.

Точно такъв случай имаме пред нас в лицето на Гарибалди. Когато погледнем назад в европейския живот, намираме мистерии и посветени в най-висока степен в прастарата Ирландия. Но ирландските мистерии наистина са се запазили до времето на християнството. Даже и днес в Ирландия има много духовен живот - не абстрактен, понятиен, а действителен, духовно действащ. Колкото и хаотична да изглежда днес Ирландия, в нея има много действителен духовен живот, но това е само остатък от това, което някога е съществувало. В Хиберния, в Ирландия съществуваха дълбоко въздействащи мистерии, които са имали влияние още и през първите столетия от проникването на християнството в Европа. Там се среща един посветен, който през осмото до деветото столетие след основаването на християнството пое пътя от Ирландия приблизително до областта на днешен Елзас. Този посветен някога много направи в защита на християнството, в бурното време, когато Бонифаций[5] в действителност много малко постигна. И при този посветен от три посоки на света са дошли трима ученика, трима ученика, които му се довериха. Тези трима ученика, кой повече, кой по-малко достигнаха твърде далеч. Но точно в ирландските мистерии имаше строгото правило, че учениците, които се доверяваха на един посветен, в бъдещ земен живот не биваше да бъдат изоставяни от него, а в земния живот нещо е трябвало да бъде направено от него, което продължавало да го свързва с тези ученици; нещо, което е основавало дълбока връзка между тези ученици и него. Посветеният, който имам предвид, отново се появява през деветнадесети век като Джузепе Гарибалди с визионерската воля, който през древните времена се е проявявал по съвсем друг начин, живял е различно, отколкото в едно тяло от деветнадесето столетие, получил е съвсем друго възпитание, отколкото това на деветнадесето столетие.

И другите трима, които споменах, бяха учениците, които бяха дошли от три различни земни области. Онова обаче, което мощно е действало от едната инкарнация в другата, действаше по-дълбоко от външните принципи. Насреща на това, което приковава човек към човека даже и в различни инкарнации, е една дреболия, когато се казва: - Аз съм републиканец, ти си монархист. - В тези неща човек трябва да е наясно, колко е далеч земната майа, голямата илюзия, привидността на битието, от духовната действителност, която действа духовно импулсиращо зад проявленията в битието. Така например, Гарибалди не можеше да напусне Виктор Емануел, въпреки че имаше други възгледи. Възгледите, когато се отнасят до външното, а не до хората, принадлежат на епохата, не на индивидуалността, която преминава от един земен живот в друг.

Бих искал да избера един друг пример, който по забележителен начин се представи пред мен. Аз имах един учител по геометрия[6], когото много ценях. Може би от моята биография знаете, че геометрията принадлежи към това в живота ми, което ми е дало най-много импулси. Така този учител по геометрия беше особено ценен за мен. Той беше отличен конструктор и аз много го обичах, понеже обичах конструирането и понеже той представяше всичко с истинска независимост, но също и с цялата едностранчивост на геометричното мислене. Той беше така едностранчиво образован в посока само на геометрията, че например изобщо не беше математик, а само геометрик. В тази област той беше гениален, но нямаше познания, нямаше истински познания от математиката. Той живееше в едно време, когато се преобразуваше точно цялата дескриптивна геометрия, която беше неговата специалност. Той оставаше при старите методи. Това при него беше една характерна черта. Но още много по-характерна за окултния изследовател беше една друга черта. Той имаше сакат крак. Особеното е, че естествено не физическата субстанция, но силата, която човек има в краката си през една инкарнация, - начинът по който той пристъпва, по който чрез ходенето той се поставя в ситуации, свързани с вина или благодеяние - се метаморфозира. Всичко това, което е свързано с краката, през един следващ живот може да премине в организацията на главата, докато това, което сега ние имаме в главата, в следващия земен живот се проявява в организацията на краката. Тези неща се преобразяват по своенравен начин. Този, който е запознат с тези неща, може да види в това как някой пристъпва, как поставя пръстите и петите на Земята, какво е било мисленето му в една минала инкарнация. А този, който проследява своеобразието на мислите на някой човек, дали някой мисли бързо, бегло, повърхностно или сдържано, обмислено, често бива доведен наистина да види, как другият е вървял в една предишна инкарнация.

Един човек, който мисли повърхностно, е ходил с бързи малки стъпки, той е припкал по Земята. Един човек, който мисли солидно, е пристъпвал тежко, спокойно. И точно такива привидно незначителни дреболии в живота довеждат дълбоко навътре, когато се търсят дълбоките духовни, а не външните абстрактни взаимовръзки. И така, когато отново и отново си представях в душата образа на любимия ми учител, бях доведен до неговата предишна инкарнация. И към неговия образ се прибави един друг, също един човек със сакат крак - лорд Байрон[7]. Сега двамата застанаха пред мен. И кармата на моя учител, както и особеността, за която ви разказах, ме доведоха до десетото или единадесетото столетие, когато тези две души се бяха родили далеч в Източна Европа и един ден под влиянието на една важна легенда, една пророческа легенда, която казва, че Паладиумът, който с известно вълшебство всъщност подкрепя римската власт, е бил донесен от старата Троя и е бил скрит в Рим. И когато император Константин е искал да премести римската власт и култура в Константинопол, с голямо парадиране и пищност е придвижил Паладиума[8] в Константинопол и го е скрил под една колона, която така оформил, че поставил на показ своето невероятно огромно високомерие. Той накарал да поставят една стара статуя на Аполон, която така била променена, че изобразявала самия него. Той накарал да му донесат парченца дърво от кръста, на който беше разпънат Христос и да направят от тях нещо като венец около главата на статуята. При това празнувал оргии на високомерието! Тогава обаче се създало пророческото сказание, че някога Паладиумът ще бъде пренесен от Константинопол на Север и някога мощта, която се излъчва от Паладиума, ще се пренесе в едно славянско царство. Двамата, за които говорих, чули това пророчество и си поставили за цел да отидат в Константинопол, да вземат оттам Паладиума и да го занесат в Русия. Но не им се отдало. Стремежът обаче останал особено при единия, при Байрон. Това се превръща в импулс, да се застъпи за свободата на Гърция, който в деветнадесето столетие довежда Байрон почти на същото място, където той беше търсил физическия Паладиум в един предишен живот.

Вие виждате, че е необходимо да се намерят нишките, които водят назад в предишни времена. Така при един друг случай бях доведен до една личност, която беше живяла някъде около деветото столетие в Североизточна Франция и беше една личност, която през първите години от своя живот притежаваше големи имения, което за тогавашното време го правеше богата, но също и войнолюбива личност, която беше извършила някои не особено големи авантюристични нападения. Когато тази личност достигна до една определена възраст, събира около себе си хора, с които предприема един приключенски поход, който завършва неуспешно, който е огромно разочарование за тази личност, която без да постигне нещо, е трябвало да се завърне в къщи. Но както е било обичайно през онова време в някои области, докато тази личност е била надалеч от именията си, един друг завладял земите му. Тази личност не намира повече своята собственост - невероятно е, но е станало така - и е трябвало да стане подчинен, един вид слуга в своя собствен дом. Там през нощта той обикновено се събирал със съседи и по един съзаклятнически начин се разменяли идеи за отмъщение, при което не произлязло нищо друго, освен че те били разменяни. Би могло да се каже, че се е разигравала една съзаклятническа реално-диалектическа игра с тези идеи на съпротива срещу господаря - почти както в стария Рим. Тази личност, на която й беше отнета собствеността и възможността да господства, става най-големият бунтовник в цялата област с непреклонна воля именно срещу онзи, който му беше отнел собствеността. И тази личност се роди през деветнадесети век и вътрешно душевно и мисловно стана това, което можеше да се породи от тази предишна инкарнация. Той стана Карл Маркс[9], вожда на социалистите. И сега помислете, мои мили приятели, колко се просветлява световната история, когато се разгледа по този начин; когато действително могат да се проследят душите от една епоха в друга; как от една епоха в друга се пренася това, което се поражда в душата. Историческият живот, развитието и човешката същност получават конкретни взаимовръзки чрез това.

И напоследък в Дорнах можах да обърна вниманието върху една друга връзка, върху една връзка, която по време на войната, именно в края на войната ми даде повод да предупредя хората, да не се оставят да бъдат заслепени от една известна личност на новото време. Още в моя курс в Хелзингфор[10] през 1913 година, аз насочих вниманието към твърде ограничения капацитет за който става дума. Това се случи, понеже ми беше ясна връзката между един приемник на Мохамед от седмото столетие - Муавия[11] и Уодроу Уилсън[12]. Всичко, което като фатализъм живееше някога в личността на Муавия, премина в този иначе съвсем необясним фатализъм, който е само един фатализъм на волята при Уодроу Уилсън. И на човек му се иска да каже, че който иска да потърси доказателство, да потърси произхода на познатите четиринадесет точки, той ще може да ги намери в Корана. Такива са взаимните връзки, мои мили приятели! При тези неща не бива да има и най-малката симпатия или антипатия, при тези неща не бива да има никаква критика, тук трябва да има най-чиста обективност. Но тази обективност води точно дотам, да се тръгне от една точка в историята, където се появява една човешка душа и да се достигне до една друга точка. И вече може да се каже, че когато хората ще могат малко да надхвърлят това, което днес е тук още от материалистическите времена, ще се заслушат в такива неща и ще ги разгледат. И тогава ще се чувстват съвсем различно в модерната цивилизация, защото ще могат да прозрат нейните взаимовръзки; не само при такива неща, които са мъртви, а и при живите неща. За това става въпрос. Цялото историческо битие ще стане живо. И ако човекът иска да надрасне мъртвата точка в развитието, на която стои сега и да напредне в своята цивилизация, той се нуждае от живия дух, а не от абстрактния, мъртъв дух на голите идеи.

Историческото разглеждане може би с много съпротивления ще се доближи до духовното по начина, който преди няколко дни разгледах тук в моите публични лекции, но това трябва да стане. Защото външното историческо разглеждане, което се опира само върху документи, е всъщност пълно с недоразумения. Там се вижда нещо, при което изобщо не може да се прозре на какво е следствие. Защо? Защото не се познава неговият произход. Произходът е изгубен. Точно когато се изследват такива неща, нещо се раздвижва в историческите събития. Но с това се изразява също и нещо, което е направено от хора, за да може по отношение на важните неща да се направи от историята нещо неправилно, нещо неистинско.

Мои мили приятели, сигурно ще ви се види парадоксално, особено когато при едно относително недалечно минало духовният изследовател констатира, че едно чудесно произведение на поезията е изгубено, напълно изгубено поради враждебността на известно духовно течение. През първите столетия от християнското развитие в южните области на европейската цивилизация имаше едно произведение на изкуството, което изобразяваше най-вътрешната същност на напредващата цивилизация, непосредствено след като християнството беше навлязло в развитието на европейските хора. Това художествено произведение е една епична драма, драматичен епос, който изобразява, как след като християнството е въздействало като едно скорошно събитие, човекът не може да достигне до действителната истинска същност на Христос, а има да премине през една определена мистична подготовка, за да може да се доближи до истинската същност на Христос.

За да се разбере, за какво става въпрос, трябва да си изясним следното: Христос е разяснил на своите интимни ученици, как в онова същество, което беше роденият в Ориента Исус, през тридесетата му година той е бил изпълнен от Христос, който е едно слънчево същество, една космическа същност. Исус от Назарет беше роден в една лунна религия; понеже какво беше Яхве, религията на Йехова? Какво представляваше самият Йехова? Когато се погледнеше към Йехова, се поглеждаше нагоре към човешкия аз, който е непосредствено зависим от физическата човешка форма, от онова човешко устройство, което се ражда с нас. Това обаче, в което се раждаме, което се формира с нас, което се изгражда, когато ние се развиваме в майчиното тяло до един аз, е зависимо от лунните сили. И Яхве всъщност е един лунен бог. И когато се поглеждаше към Яхве, се казваше: - Яхве е вождът на лунните същества, от които произхождат силите, които поставят човека във физическото земно съществуване. Но когато в човека действат само лунните сили, той никога не би могъл да израстне извън това, което е вложила в неговия живот Земята. Сега човекът не може да направи това, той го е можел в древни времена. Когато отидем назад до предисторически земни времена, намираме нещо много особено, което е необичайно за днешния човек. Ние виждаме, как по-голямата част от определена класа хора през тридесетата година от живота си преживяват пълно преобразуване на душата си. Колкото и да изглежда необичайно, парадоксално за днешните хора, въпреки това в едно време, за което Ведите дават само слаб отзвук, това беше така. Тогава в древна Индия имаше хора, които не биха познали някого, ако го срещнеха отново след три години; при известни обстоятелства, те биха могли да научат от него, че са го виждали някога, но не го познаваха. Те са забравили всичко, което се е случило с тях до тридесетата им година, те са забравили дори идентичността на собствената си личност. И дори е имало едно учреждение, - ние ще го наречем служба, ние всичко наричаме служба и власти, - имаше една служба, където една такава личност можеше да отиде и да научи, къде е родена и коя е тя. Тези личности получаваха в мистериите средства да могат отново да си припомнят живота до тридесетата си година. Те бяха онези, които по-късно бяха наречени «два пъти родените», които дължаха своето съществуване на лунните сили, а своето второ земно съществуване дължаха на слънчевите сили.

Това, което като такава метаморфоза в древни времена особено радикално настъпва в течение на земния живот, което се наричаше «да бъдеш роден за втори път», това се приписваше на Слънцето и то с право, защото слънчевите сили са във връзка с всичко, което човек в пълна свобода може да направи от себе си. Но постепенно в развитието на човечеството се стигна дотам, че вече не беше присъщо за човека да поглежда нагоре в мировите висини и да внася съзнанието за това във физическия свят. Юлиан Апостата (Юлиан Отстъпникът)[13] искаше да насочи вниманието, че това още съществува, но то трябваше да се изкупи със смъртта. Христос обаче - чрез това, че внесе сила в думите си чрез морала, чрез религиозно-моралното задълбочаване, - искаше да донесе на човека онова, което природата не му даваше. Исус Христос учеше хората: - Ако чувствате така, както аз чувствам, ако вие вместо да гледате към Слънцето гледате към това, което е събудено в мен, аз, който съм последният, който в тридесетата си година прие слънчевото слово, тогава вие отново ще намерите пътя към слънчевата същност. - И мистерийните учители от началното християнското време знаеха съвсем точно, че ще се развие само разумът, само интелектуалността, която ще донесе свободата на хората, но ще му вземе старото ясновидство, което го водеше в духовността на Космоса.

Затова тези мъдреци от старите християнски мистерии сформираха един вид учение, което беше дадено в онази епична драма, в драматичния епос, за който говорих. Там беше изобразен един ученик на християнските мистерии, който жертва интелекта, който е трябвало да развие в определена младежка възраст, за да бъде въведен в истинското християнство, достигайки до съзерцанието, че Христос е слънчево същество, което живя в Исус от Назарет от тридесетата година на неговия живот нататък. И по разтърсващ начин беше изобразено в тази драма, как един човек, стремящ се към истинската същност на християнството, в младежките си години принася в жертва интелекта, което означава, че той дава клетва пред висшите мирови сили, да не развива интелектуалността, а да се задълбочи в своята собствена душевност; не само за да познае християнството като историческа традиция, но и да го опознае като нещо космическо, да погледне към Исус Христос като към онзи, който носи слънчевата същност като духовност в себе си. Това беше една величествена драматична сцена с дълбоко съдържание, която изобразяваше преобразяването на едно човешко същество чрез жертвата на интелекта. И от един човек, който възприемаше християнството само според думите от евангелията - както беше привично по-късно, - стана човек, който се научи да поглежда към космическото, който съзерцаваше живата връзка на Христос с Космоса. Постигането на ясновидството, което да види християнството като нещо космическо, беше представено в лицето на героя от онази стара епическа драма. Католическата църква се погрижи да се изтрие всяка следа от тази драма. Нищо не е останало; католическата църква имаше достатъчно силна власт за това. По една случайност се е запазило едно копие от това произведение, за което иначе нямаше нищо да се знае, направено от една личност от двора на Карл Плешивия - от Скот Еригена.[14]

Който вижда такива неща, той няма да намери за парадоксално, когато е принуден чрез духовното изследване да посочи тази епическа драма, този драматичен епос, който обрисува преобразуването на един човек, даващ обет да жертва интелекта, чрез което за него се отваря небето. Но в традицията са се запазили откъси от онзи стар драматичен епос, преобразен и вече неразбираем в неговите общи взаимовръзки, като преди всичко вече не се разбира старата картинна образност; защото това, което изобразява съдържанието на това художествено произведение, многократно е станало предмет на живописта. Също и тази живопис е била унищожена, само традицията се е запазила. И от тази традиция още се е осъществявало нещо в един кръг, към който е принадлежал учителят на Данте[15], Брунето Латини[16]. Данте узнал от този учител някои традиционни, но вече не съвсем точни неща и в Дантевата «Божествена комедия» още живее нещо от онзи драматичен епос. Това произведение наистина някога е съществувало, както съществува и самата «Божествена комедия».

Вие виждате, че историята не се покрива с реалността и чрез чисто духовното изследване ще трябва да се почерпят някои неща, които иначе са унищожени от противниците им. Защото от една известна страна има дълбок интерес с огън и жупел да се унищожи това, което насочва вниманието към факта, че Христос произхожда от Космоса. Раждането на Христос се премести тридесет години назад до физическото раждане на Исус. Всичко това, което по-късно беше станало християнско учение, нямаше да може да се създаде, ако не беше се унищожила онази драма, за която ви разказах днес. Духовното изследване някога ще трябва да играе важна роля, ако човечеството иска да върви напред в неговата цивилизация. Вие вече познавате ужасно вредното на онези заболявания, които се появяват, както при един добър мой познат, който имаше доста уважаван пост. Един ден той излиза от къщи, напуска семейството си, отива на гарата, купува си билет за една далечна гара и изведнъж забравя всичко, каквото е изживял досега. Неговият интелект бил в ред, но паметта му напълно се замъглила и когато пристига на онази гара, той си взима друг билет и по този начин пресича Германия, Австрия, Унгария, Галиция и накрая, когато паметта му се връща, той се вижда в един приют за бездомници в Берлин.

Когато някой забрави, какво е преживял, това действително е разрушаване на аза. Така ще представлява и разрушаването на цивилизационния аз, на аза на европейското човечество, ако напълно се забрави това, което се е преживяло исторически, което е било унищожено. Единствено духовната наука може да го възстанови.

Дори и за хора, които общо взето са добре настроени, това, което има да каже духовната наука днес изглежда доста необичайно. Човек не би могъл без известна ирония да чете това, което един иначе благонадежден дух като Мавриций Метерлинк[17] казва за мен, като основател на антропософията, под заглавието «Голямата загадка». Мавриций Метерлинк изглежда, че не може да отрече, че в първите уводи на моите книги стои нещо съвсем разумно. Това той забелязва. Но после той навлиза в нещо, което невероятно го обърква, където не може нищо да разбере. Е, човек би могъл да варира един израз от Лицхтенберг[18]: - Когато се сблъскват човек и книга и прозвучава кухо, не е нужно за това да е виновна книгата. - Помислете си, при него дословно се среща изречението: - В уводите на своите книги, в първите глави Щайнер показва един уравновесен, логически, обширен дух; след това в следващите глави той като че ли полудява. - Е, мои мили приятели, що за консеквенции има това? Казва се: първите глави - уравновесен, логичен, обширен дух, последната глава - луд. Книгата е завършена, следва друга. Отново първоначално: - уравновесен, логичен, обширен дух, накрая - луд. Аз съм написал поредица от книги, така че тази процедура съм я изпълнявал с известна виртуозност: първите глави - уравновесен, логичен, обширен дух, след това - упорит, заблуден. И според Мавриций Метерлинк така се жонглира в моите книги. Но още не са открили в лудниците този начин, така своеволно да се разглеждат нещата.

Виждате ли как се достига до едно още по голямо объркване, когато се отворят книгите на онези хора, които считат някого за твърдоглав и луд. И така от иронията, с която трябва да се приемат някои такива неща, виждаме, колко трудно е за хората на съвремието да се примирят с истинското духовно изследване. Но това трябва да стане. И за да не сме ние причината, мои мили приятели, че не се прилага необходимата сила, за да се достигне до духовното задълбочаване, се проведе Коледното събрание, което трябва да съдържа един маркиращ знак за по-нататъшното развитие на антропософското общество по този начин, както вече разисквахме, като преди всичко се навлезе в една епоха от антропософското движение, в която без стеснение ще се говори за конкретните факти от духовния живот, както днес и в предишните лекции отново направихме. Наистина е необходим един по-силен импулс, отколкото съществуваше по-рано, за да се внесе духа, от който се нуждае човечеството.

Затова, мои мили приятели, наистина съм дълбоко удовлетворен, че в тези единадесет лекции, които ми беше позволено да изнеса публично в по-широк или в по-тесен кръг, можах малко да ви поведа в дълбините на духовния живот. И оставете ме от това вътрешно задоволство да произнеса моята сърдечна благодарност за топлите задушевни думи, които днес в началото на тази лекция произнесе г-н професор Хауфен. Сърдечно благодаря за вашия прием, сърдечно благодаря за всичко, което вашите души поднесоха насреща ми при това мое гостуване. И вие можете да бъдете сигурни, че ще нося в душата си хубавите слова, които г-н професор Хауфен произнесе, че от тях ще се породят мислите, които винаги ще ви изпращам и те ще бъдат сред вас, когато постигате вашата цел, когато работите тук. Като антропософи когато сме отделени пространствено един от друг, в душата си сме въпреки това заедно и нека запомним това и знаем, че ние сме заедно. Доста години ми беше дадено да говоря тук в Прага, изхождайки от най разнообразните констелации на духовния живот и това доведе до дълбоко удовлетворение. А този път особено, понеже пред вашите сърца и души бяха поставени изисквания, които общо взето са нови, защото вие трябваше да откликнете с още по-голяма липса на предразсъдъци на онова, което този път - бих искал да кажа по духовна поръчка - говорих пред вас. Когато кажа по духовна поръчка, нека изтълкуваме думите така, че да си кажем: - В духа оставаме един до друг. Ръководството, което беше сформирано в Дорнах е малко, в него са само онези хора, които могат да бъдат тясно свързани с мен, за да могат да извършат това, което трябва да се извърши. Но това, което трябва да се направи, ще се направи, когато всички мили приятели работят заедно от цялото си сърце, преди всичко в духовно антропософско взаимно мислене, взаимно чувстване, взаимна воля.

Вземете това редом с моята благодарност като едно сърдечно сбогом, което обаче не иска да бъде раздяла, а начало на взаимна духовна дейност. Нека това взаимодействие да остане в основата си онова, което произлиза от всяка наша дума. Всички думи, които бъдат разменени между нас, винаги да ни довеждат все по-близко един до друг. В този смисъл оставете ме, мои мили приятели, с развълнувано сърце да ви обещая, че ще бъда заедно с вас, че мислите ми ще са между вас, че при вас те ще търсят убежището, в което по правилния начин ще действа антропософският стремеж, антропософското духовно течение. Да се разделим в този смисъл само в пространството, но да останем дълбоко свързани сърдечно-духовно!

[1] професор Хауфен: Професор Хауфен и неговата съпруга са приели на гости Рудолф Щайнер при неговите посещения в Прага. Госпоьа Хауфен е била дългогодишна рзководителка на Болцанската група в Прага.

[2] Виктор Емануел II от Савоя, 1820-1878, става през 1861 г. цар на Италия.

[3] Граф Камило Кавур,    1810-1861, италиански държавник на Risorgimento, смята се за основател на царство Италия.

[4] Джузепе Мацини, 1805-1872, поет, писател, борец за свободата и единството на Италия.

[5] Бонифациус, 675-754, всъщност Винфрид, т.н. апостол на немците. Назначен за папската широкообхватна мисионерска дейност и организация на църквата в Германия.

[6] Учителят по геометрия: Професор Георг Козак (1836-1914). Учител на Рудолф Щайнер по дискрептивна геометрия от втори клас нататък в прогимназията във Виенернойщадт.

[7] Георд Георг Гордон Ноел Байрон, 1788-1834, английски поет, умира като борец за освобождението на Гърция от турците.

[8] Паладиум: Сравни Събр. съч. 175 лекция 6.

[9] Карл Маркс, 1818-1883.

[10] Хелзингския курс: «Окултните основи на Бхагавад Гита» (1913), Събр. съч. 146, лекция 5.

[11] Муавия, Халиф от 661-680, премества резиденцията от Медина в Дамаск.

[12] Уодроу Уилсън, 1856-1924. От 1913 до 1921 президент на САЩ. От него започва създаването на съюза на народите.

[13] Юлиан Апостата: Флавий Клавдий Юлиан, наречен Отстъпника, 332 363, управлява 361-363.

[14] Йохан Скотус Еригена: 810-877, преводач на трудовете на Дионисий Ареопагита и иъдател на «De divisione naturae». Сравни между другите лекции на Рудолф Щайнер «Перспективи на човешкото развитие» (1921), Събр. съч. 204.

[15] Данте Алигери, 1265-1321.

[16] Брунето Латини, 1220-1294, учител на Данте, флорентински поет, писател и държавник.

[17] Мавриций Метерлинк, 1862-1949, фламандски писател на френски език. голямата загадка. «Le grand Secret», Париж 1929.

[18] Георг Кристоф Лицхтенберг, 1742-1799, физик в Гьотинген, сатиричен писател, майстор на афоризмите.